Кремена Йорданова: „Не е срамно да излезеш от зоната си на комфорт“

Ако трябва да я опишем с една дума, това е „магьосница“. Изучава медицина, автор е на любовен роман, поддържа успешен Bookstagram профил, в който споделя мнението си за прочетени книги, а едно от многобройните ѝ хобита е да гледа в захлас Formula 1. Няма как да не се съгласиш с нас – да събереш всички тези разнородни дейности в едно денонощие е истинска магия!

 

Затова бяхме абсолютно сигурни, че едно интервю за скромното ни блог местенце няма да ѝ се опре.

 

За любовта към литературата, личните будители и неустоимите неща в живота говорим с Кремена Йорданова – автор на „Диагноза неустоим“.

 

 

– Креми, ти си само на 20 години, а зад гърба си вече имаш дебютен роман, успешен bookstagram профил и нелек студентски живот. Как успяваш да съчетаеш любовта към книгите и отдадеността към медицината?

 

– Аз съм от онези мазохистични хора, които непрекъснато изпитват нуждата да четат нещо (смее се). В общи линии много често се хващам как си почивам от четенето на учебници… с четене на книги. Може би ще прозвучи твърде интровертно, но в действителност по-често се развличам с книга в ръка, отколкото с филми, разходки, музика или нещо друго. Макар да обичам и тези неща, човек все пак изпитва нуждата да разнообразява от време на време. Bookstagram профилът дойде впоследствие, но също е форма на разтоварване за мен. Запълвам времето си с още и още креативност, докато обличам мислите си в думи или подреждам детайлите за перфектния кадър.

На пръв поглед коренно различните поприща, които са литературата и медицината, могат да намерят общи черти и вероятно за всеки те ще са най-различни. Главното, което ги обединява в моята глава обаче, е именно способността им да подклаждат любопитството в мен.

Медицината е необятна сфера, човешкото тяло е съвършена машина, чиито механизми са изключително сложно преплетени, а логическото ти мислене неизбежно трябва да се включи в играта на даден етап. Започваш да търсиш, да разписваш, обясняваш сам на себе си, докато не достигнеш до момента, в който се самозаблуждаваш, че си научил всичко. Цял живот да ѝ посветиш, пак ще има нещо, до което не си се докоснал. Та така и с книгите – вкарват ме в различни ситуации, помагат ми да се науча, че гледната точка винаги има значение, разкриват нови светове. Същевременно и те нямат край. Не вярвам, че съществува човек, който е прочел всички книги на света и няма какво повече да научи.

 

 

– Впечатляващо е, че си успяла да напишеш роман на тази крехка възраст. Как се появи идеята за „Диагноза неустоим“?

 

– Книгата се роди в главата ми още с първата си част, именно срещата между двамата герои, противно на някои други истории, които съм писала. Исках да превъплътя голяма част от собствените си вътрешни проблеми, да ги поставя в друг контекст и да позволя на читателите сами да се свържат с героинята, откривайки и части от самите себе си. Главната причина обаче беше, че желаех да създам книжна версия на себе си. А изграждайки Леонардо, пълната противоположност на Беатрис, опитах да преборя собствените си страхове с метода на изкуството. След като вече бях изградила основна концепция, ми беше нужна почти година, ако не се лъжа, за да стигна до готов груб ръкопис, без да броим допълнителните преработки след това.

 

 

– Не всички читатели обаче знаят, че първоначално публикуваш книгата в нашумялата платформа Wattpad. Какво те подтикна да го направиш и какви бяха първите отзиви за историята?

 

– Тогава бях на още по-крехката възраст от 17 години, щях да стана пълнолетна около два месеца след публикуването ѝ в платформата. Бях страшно амбицирана, че този път творбата, която съм създала, е наистина нещо страхотно, че си заслужава да се прочете от повече хора, а не само от най-близките до мен. Няколко месеца преди заветното решение, взех друго. Още по-голямо. Започнах да пращам имейли на издателства с ръкописа си, с надеждата някой да го „приюти“. Липсата на отговори ме мотивира да потърся друг вариант, в който думите ми да достигнат по-широка аудитория.

Едни от първите отзиви бяха от момиче, което тогава не осъзнавах, че ще бъде толкова голяма част от живота ми на писател (да, Вики, за теб говоря). Тя ме мотивираше тогава, тя ме мотивира доста често и сега. Емоциите, които бушуваха в мен при първите коментари, са идентични с тези, които изпитвам до ден-днешен. Голяма компилация от радост, удовлетворение, екстаз и доза неверие. Все още се чувствам сюрреалистично, когато видя името си, думите си на рафтовете по книжарниците или в нечий профил в социалните мрежи.

 

 

– Любовта на Беа и Лео се радва на читателски отзиви и след издаването си. Наложи ли ти се да правиш големи промени в сюжета, или реши да запазиш историята такава, каквато я публикува в Wattpad?

 

– Главната идея на творбата си остана същата, перипетиите, през които се налага героите да минат – също. Наложи се обаче да направим козметични промени по сюжета и тогава разбрах, че всъщност аз самата не съм била напълно задоволена от начина, по който се беше получила черновата. В края на краищата тя си беше точно това – чернова, нуждаеща се от редакция. Накратко, да – направих промени. Не съм сигурна дали големи или малки, тъй като това е абстрактно понятие, ала смятам, че бяха напълно нужни, за да може историята да придобие много по-пълнокръвен и близък до реалността вид.

 

 

– Няма как да не отбележа, че крайният резултат е невероятен. А Леонардо Санчес наистина е неустоим персонаж, особено когато заговори на испански. Защо реши да включиш реплики на испански (Лео) и на френски (Беа) в книгата?

 

– Испанският ми е голяма слабост още от ранна детска възраст. Виня любовта на майка ми към теленовелите и невероятното благозвучие на езика. Все още страдам, че така и не можах да го изучавам в училище. За сметка на това изучавах френски за кратък период от време. Тук е моментът да благодаря на учителката си, която взе каузата ми присърце, прочете всички сцени, съдържащи фрази на френски, и деликатно ги поправи. Изгарях от желание да създам испаноговорящ персонаж, а впоследствие ми се стори добра идея да вкарам елемента и със смесения произход на Беа, за да могат героите да се свържат още по-пълноценно.

 

 

– Любовните романи често са подценявани, защото в голяма част от случаите сюжетите са прекалено нереалистични и „перфектни“. Поредната сладникава история ли се крие между страниците на „Диагноза неустоим“ или…?

 

– О, определено е доста сладникава на моменти (смее се). Има си обаче причина част от обръщението ми към читателите да е „не сте сами“. Откъм сюжетна линия със сигурност не е нищо ново или невиждано досега – посланието, което се опитвам да отправя към читателите, е важният елемент. За мен „Диагноза неустоим“ функционира като средство, чрез което мога да покажа на хората, че не е срамно да излезеш от зоната си на комфорт, да изразяваш несъгласието и чувствата си. Личността ти се определя от това, което си, което харесваш, което правиш, а животът, както казва Лео, трябва да бъде такъв, какъвто искаш ти. Не някой друг. Леката форма на тревожност, от която Беа страда, е все по-често срещан проблем сред хората от моето поколение, а тя ни възпрепятства по един или друг начин да постигнем именно живота, който наистина искаме. Отделно добавяме качествата, които и двете споделяме: стремежът да угаждаме на хората и прекаленото търпение към дадени ситуации, и положението се усложнява допълнително. Надявам се повече хора да успеят да вникнат в думите на Лео и в истинския замисъл зад творбата. Както и да послушат съвета му, което аз самата се опитвам да правя всеки ден.

 

 

– Като заговорихме за тревожност, четенето доказано е един от най-силните антидепресанти. Твоята любов към книгите струи от Instagram профила ти (@space.book.girl). Помага ли четенето на много книги на писането после? Има ли автори, от които се вдъхновяваш?

 

– Разбира се, че четенето помага. Много често, когато съм в писателски застой, подходящата книга ме връща обратно пред клавиатурата на лаптопа. Или пък развитието на дадена сцена събужда собственото ми въображение и поражда решение на проблем, който съм замела под килима, в поредната ми чернова. Отделно обогатявам съзнанието си с нови форми на комуникация между героите, психологическите аспекти на конкретните ситуации, развивам въображението си и, разбира се, речника си. Колкото и да ми харесва четенето в оригинал на английски, винаги се връщам към преводната литература, за да открия нови похвати и лексика или да си припомня вече забравени такива.

Част от авторите, които ме вдъхновяват, са Сара Дж. Маас, Л. Дж. Шен, Ел Кенеди, Лорън Ашър, много харесвам и Джулия Куин, но ще спра с изброяването дотук, за да не превърнем разговора в безкраен списък от талантливи писатели.

 

 

– Интервюто с теб ще излезе на един от най-светлите и важни български празници – Деня на народните будители. Кой е твоят личен будител, човекът, запалил искрата в теб?

 

– Зависи какво имаш предвид под „запалил искрата“. Пламъкът на творчеството ми се запали след поредната книга на Маас и небрежния коментар на най-добрия ми приятел: „Абе ти защо не вземеш да напишеш своя книга?“. Смятам, че просто му беше писнало от непрекъснатото ми дърдорене за сюжети. Тогава се замислих: „Защо пък да не мога да напиша?“. Останалото е история.

Четенето, от друга страна, беше плод на усилията на баба ми, чиято буква нося. По професия е детска учителка, така че беше твърдо решена да ме научи да чета гладко доста преди да започна училище. Резултатът беше първокласничка, която нямаше какво да прави в часовете, затова запълни цял читателски картон и половина за една учебна година. Така че ако някой ме попита коя книга ме е накарала да се запаля по четенето, няма да получи отговор. Не си я спомням. 

 

 

– Жалко, беше ми изключително любопитно коя е книгата, заради която заобича четенето. А имаш ли любима история, към която се връщаш отново и отново?

 

– Всъщност, като се замисля, с години имах период на застой, в който четях по пет-шест книги на година. Докато кракът ми не стъпи за първи път в дотогава неподходящия за възрастта ми отдел „Книгозаемане“ в Градската библиотека (в Силистра). „Златният мост“ от Ева Фьолер ми се усмихна от рафта и отприщи такъв книжен порой, че сега бройката на прочетени за година заглавия винаги минава 70.

От друга страна, най-лошият въпрос, който може да бъде зададен на страстен читател като мен, е именно коя ми е любимата книга. Не заради друго, а защото отговорът няма как да е само един, нито пък може да се побере в пет думи. „Сделката“ от Ел Кенеди е едно от топ заглавията ми, прочетена вече три пъти и пълна с подчертавания и бележки. От фентъзи жанра фаворит е „Двор от мъгла и ярост“ на Сара Дж. Маас, а в много редките случаи, в които ми се чете някоя мистерия, несъмнено бих посегнала към „Шифърът на Леонардо“ от Дан Браун. Любима класика? С Лео делим любов към една и съща творба, но ще трябва да прочетете „Диагноза неустоим“, за да разберете коя е.

 

 

– За финал ще си позволя да поискам експертното ти лекарско мнение. Кое е нещото, на което би поставила диагноза „неустоим“?

 

– Много интересен и същевременно сложен въпрос. Първосигнално бих казала залезите, шоколадовите десерти, чашата топло кафе рано сутрин или аромата на нова книга. Но всички знаем, че истинският отговор е любовта. Стремим се към нея дори когато не го осъзнаваме. Готова съм да посрещна и аргумента, че не всеки търси романтичен партньор. Но нека не забравяме, че любовта не е само романтична, тя идва под много форми в живота ни, за да удовлетвори природата на човешките същества – да не бъдат сами на света.