Росица Траянова, носеща творческия псевдоним Роуз Траян, е едно... леко необикновено момиче. Буквално. Когато се запознаеш с нея, първоначално най-вероятно ще си помислиш, че планира убийството ти (наум!). Колкото повече я опознаваш обаче, разбираш, че всъщност е едно много сензитивно, емпатично и лесноранимо същество. Макар да няма внушителна фигура (или ръст), Росица е едно мило чудовище, пред което не трябва да се изправяш (най-вероятно ще оглушееш от крясъците ѝ). Докато не обикаля снимачни площадки, подвизавайки се като режисьор, Роузи пише... И пише добре! Именно затова реших тя да е първият ми гост в новоизлюпената рубрика „На по едно с...“. Наздраве и приятно четене!
– Разкажи малко за детството ти и откъде идваш (или отиваш).
– Родена съм в Балчик, пардон... във Варна (смее се). Израснах в Балчик. Учих в Добрич, после в София, после в Париж. Там останах шест години. После живях малко в Англия, Лондон. Дъждът не ми понесе, трафикът – също и се завърнах в София от последните... шест години. Къде отивам? Където ме отвее вятърът... или вълните.
– Кога започна страстта ти към киното и защо не стана банкер, да кажем?
– Започна в 11. клас, тогава написах роман. Първият ми учител по сценаристика реши, че ще го превърне в сценарий и ме запозна с продуцент, с идеята да го направим на филм. Не бях съгласна с промяната на определени персонажи и реших, че няма нужда този филм да го бъде. Реших сама да пиша сценарии, кандидатствах „Драматургия“ в НАТФИЗ, скъсаха ме. Заминах за Франция, за да уча кино, да уча за Люмиер и така...
– Разкажи малко за Франция, тогава…
– Франция... Завърших френска паралелка. Влюбена в езика, държавата, кухнята, киното, изкуството, всичко, в което можеш да се влюбиш в една държава. Учих две години в София, в колеж по екранни изкуства, който имаше договор с университет във Франция, Париж. Реших, че това е точният момент, вместо да продължа учението си в Нов български университет, да замина за Париж. И така започна, учих първата си специалност и завърших, после записах още един бакалавър и така останах там, докато ковид не завзе цялата страна, а и планетата.
– Била си на доста „снимки“, кажи малко за динамиката на снимачната площадка.
– Снимачната площадка е макет на реалния ни живот. Като малки квартали, в които живеем за снимачното време, което може да продължи от един ден до шест месеца. Като всеки различен квартал, той си носи своите привички, обичаи, традиции, характери, междусъседски скандали, междудепартаментски такива. Времето е друго, тече по различен начин, понякога – по часовниковата стрелка, а понякога – наобратно. Всеки път е различно, всеки екип е различен. Често завързваш приятелства, които остават. Често не се виждате повече… и понякога за по-добре. Киното е начин на живот, не си представям какво е да живееш извън него.
– Тепърва предстои дебютът ти за пълнометражен филм, затова разкажи малко за късометражните.
– Първият е „Обичам те, татко“ – експериментален филм, който смесва комплекса на Едип и комплекса на Електра. Скандализира доста фестивали и публика (смее се). След това направих филм, адаптация по Маргьорит Дюрас, вдъхновена от действителен случай, който ми се случи във Франция. Казва се „Цветята на Алжиреца“. Бях на кръстовище преди кръговото на Бастилията – любим мой квартал в Париж. Чаках на светофар, когато един господин от арабски произход дойде да ми измие прозорците на колата. Поисках да му дам някакви пари, но той ги изпусна. Отворих вратата, за да му помогна, но в този момент зад нас започна обичайната какафония на големия град – светна зелено, всички свиреха и трябваше да потегля. В огледалото за обратно виждане видях как някакви мъже с вратовръзки слязоха от кола и му взеха всичко. Беше ми мъчно – този човек просто си изкарваше прехраната с честен труд. Върнах се по-късно, но него вече го нямаше. Търсих го няколко пъти, за да му помогна, но без успех. Мислех за случката дълго, докато един ден попаднах в книжарница за книги втора употреба. Търсех нещо на английски и така открих сборник с разкази на Маргьорит Дюрас. Първият, който прочетох, беше „Цветята на Алжиреца“ – кратка, но въздействаща повест за момче, което продава цветя на парижкия кей. Спират го, няма документи, арестуват го. Реших, че като направя филм, това ще е моят начин да се извиня на онзи човек. Ако някога го види. Това беше вторият ми проект. После заснех два междинни филма – между Франция и България – преди да стигна до последния: „Жмичка“. Той е посветен на баба ми. На детството. На спомените. На селото. На онзи начин на живот, който едва ли някога ще имаме отново. И който днешните деца едва ли ще познават. Филм за тъгата, липсата, обичта… и всичко, което една баба може да ти даде – от бухтите до куклите.
– Освен всичко останало, с което се занимаваш, ти и пишеш, защо?
– Писането е по-лесният начин да се изразиш – или поне за мен е така. Винаги когато съм изпитвала нещо, което не мога да облека с говор, ми е много по-лесно да го напиша. Понякога тези думи остават, това е начинът ми да изразя себе си. Опитвам се да си събера мислите в главата.
– Книгата ти „Пулс“ ми носи много носталгия, депресия и обич. Нямаше как да не забележа обаче, че повечето неща са написани в свободен стих. Имаш ли някакъв проблем с римите?
– ДА! Много ме дразни и много ми е нарочно, много е търсено, а когато изразяваш себе си, не търсиш. Точната дума трябва сама да си дойде и сама да се намести някъде там, в цялата линия на мисълта, която трябва да оставиш. Може би пък има много хора, които разсъждават в рими, но аз със сигурност не съм от тях.
– Любимо творение от режисьор/ка и/или писател/ка?
– Е... (сърди ми се, кандърдисвам я да каже поне нещо в „топа“). Двата контраста – Триер и Андерсън – сблъсъкът! Гаспър, Сюрентино... (кратка пауза), айде, стига толкова. (А за писател) Маркес... Маркес! Дюрас, Бувуар, Кундера.
– Какво ти липсва в българското кино или ти се иска да има?
– Липсва му повече страст. Персонажите са винаги откъснати от заобикалящия ги свят, а всъщност ние сме част от него. Много често липсва „средата“ на този персонаж и неговият личен живот, трудно е да му повярваме. Липсва емоционалност, дори когато е твърде драматично, те са прекалено обрани, което често те вади от историята и остава малко „ампутирано“. Липсва цвят. Вярно е, че ежедневието е сиво, но дори и сивата история може да бъде цветна.
– Какво липсва в литературата, тогава?
– Литературата ни е всъщност доста обширно ветрило. Не бих казала, че ни липсва нещо, имаме от всичко. От всичко по много, зависи какво търсиш и къде го търсиш. Смятам, че последните години стигаме доста високи нива. Не че преди не е било така, но не и толкова открито. Имаме доста достойни автори, които трябва да четем и с които да се гордеем.
– По повод името на рубриката – кажи на хората какво пиеш в момента.
– Френско шардоне с две бучки лед.
Следете Росица за бъдещите ѝ проекти, ИЗГЛЕДАЙТЕ филмите ѝ (има ги в интернет пространството) и я тероризирайте за книгата ѝ, защото вече трудно се намира... И наздраве!
Автор на интервюто: Александър Пашов
