На пръв поглед те са нещо уж невинно – образ, създаден, за да радва малки и големи, но изведнъж се превръщат в неописуема фобия. Като отроче на 90-те напълно познавам това вледеняващо чувство, но всъщност не знам защо го изпитвам… Може би налудничавостта на клоуните? Може би тихата им (или не толкова) лудост? Пълното безгрижие и неоправдана веселост? Дали пък не е гримът? Или играта им с емоциите ни? Дали не е фактът, че са едновременно толкова близо до нас, но и толкова далече, архетип на нещо страшно и зловещо? Може да е заради това, че често се опитват да ни „излъжат“ по някакъв начин, да заслужат доверието ни, а миг по-късно да го предадат?
Ето един личен пример.
Когато бях малък, ме заведоха на цирк. Един от клоуните ми се усмихваше, развеселяваше ме, докато не ме покани да подуша цветето му, закачено на гърдите. В момента, в който се приближих, струя вода излезе от него и намокри цялото ми лице. Мисля, че от този момент изгубих вяра и доверие в клоуна, независимо колко весел или тъжен е той. Точно както много други хора – ако не вярвате, потърсете информация за талисмана клоун Роналд на „Макдоналдс“ и за ужасените от него деца.
В тази статия ще се опитам да проследя хода на промененото отношение към клоуните, както в истинския живот, така и в изкуството.
Напълно реалното и буквално начало (според мен) започва от джон уейн гейси. И да, отказвам да напиша това име с главни букви. За тези, които не знаят, той е един от най-известните серийни убийци. Отвратително човешко същество (ако може да се нарече такова). Дори и да не знаете историята му, ще се убедите в думите ми веднага щом видите негова снимка. Отвличал хора, дрогирал ги, измъчвал, убивал, а накрая ги заравял в основите на малката си къща. Никой не предполагал за злите му деяния. Дори бил добре издигнат в обществото – или поне в очите на близки, семейство и съседи. Медиите му лепват прозвището Клоуна убиец, защото, докато не бил зает да трепе хора, ходел по детски рождени дни, облечен като клоун. Ей така, да радва децата (ужас!). Още по-зловещото в цялата работа е, че, докато измъчвал, убивал и разчленявал жертвите си, той бил в своя клоунски костюм. В крайна сметка е заловен. Умъртвен е с инжекция и си отива зад решетките на затвора, не съжаляващ за нищо и мразещ света. Именно Клоуна убиец е вдъхновил редица художествени образи в литературата и киното, за добро или лошо.
Другата не толкова реална, а художествена причина, е романът на Стивън Кинг „То“, който завинаги променя отношението на американския народ (а и на света) към клоуните. Книгата разказва за необяснимо древно зло, зародило се в малкото градче Дери преди години, приемащо облика на клоуна Пениуайз, който преследва и убива деца. Този цирков артист се храни със страха. В мига, в който главните герои разгадават това и абсолютно съзнателно спират да се страхуват от него, успяват да го победят (макар да им трябват два опита – един като малки деца и един като вече пораснали възрастни). И ето, все пак историята завършва с полущастлив край – страхът може да бъде превъзмогнат, а иначе зловещият клоун – победен с насмешка и кураж. Съжалявам, че ви издавам финала, но вие сте си виновни, ако не сте чели „То“ и трагедията на малкия Джорджи, който завинаги се рее из каналите на градчето. Несъмнено това е един от най-добрите романи на майстора на ужаса Стивън Кинг и не само според мен – цифрите не лъжат.
Друг интересен персонаж, който променя концепцията и отношението на хората към клоуните, се появява за първи път на страниците на комикса „Батман“ през далечната 1940 г. Освен ако не сте живели под скала, мисля, че знаете кой е Жокера. Колко странно, сякаш говорим за някаква историческа фигура, а не за фикционален антагонист... Създателите му искали да измислят малко „по-различен“ враг на Човека прилеп, по-екзотичен и по-интересен от обикновен гангстер или уличен престъпник. Вдъхновението за образа му идва от картата „жокер“, намираща се във всяка една колода, и персонажа на актьора Конрад Вейд от филма „Човекът, който се смее“ (1928 г.). За хората, които не знаят или не помнят, филмът е създаден по романа на Виктор Юго, който носи същото заглавие. А това, което не може да се забрави, е неизчезващата и ужасяваща усмивка на героя Гуинплейн. През годините Жокера е преминал през доста трансформации – от забавен, ужасяващ, садист, стратег, лошия огледален образ на Батман до по-актуалния образ на актьора Хоакин Финикс, който се опитва да го представи като един неразбран от обществото тъжен клоун, решил да отмъсти на света. Забелязва се обаче нещо изненадващо – злият враг на Човека прилеп започва да набира повече фенове от самия „герой“ на комикс поредицата. Странно, нали?
И тук стигаме до наши дни и Клоуна изкуство. Наричам го така, защото носи името Арт. От Артър ли идва? Изкуство ли създава? Със сигурност, но не точно такова, каквото си представяте. Героят на Деймиън Леоне от филма „Ужасяващ“ всява разруха и богохулно насилие, без да има особен смисъл. Трилогията залага на практични ефекти, няма никакъв CGI, успява да отврати (в повечето случаи) аудиторията си, но и разчита на този наш вече митичен страх от иначе забавните и усмихнати клоуни. За разлика от Джейсън Ворхис, Майкъл Майърс, Фреди Крюгер и всички останали измислени психопати убийци, Арт те кара да се разсмееш (или поне понякога). Надсмива се над жертвите си, но по такъв начин, че понякога скандираш за него. „Убий я тази кучка, бе, Арт!“, си казах поне десет пъти, докато гледах филмите. Да, в един момент се замисляш дали ти има нещо нередно, но в следващия осъзнаваш, че просто се наслаждаваш на зрелището. Както с гладиаторски игри, ММА събитие или „Биг Брадър“, да кажем. Каква е разликата? В случая това, че Арт е клоун мим и не използва вербален език, а Дейвид Хауърд Торнтън се справя прекрасно с ролята си. Има хора, които си тръгват по средата на прожекцията, разярени и отвратени, така че, смятам, ефектът е постигнат.
Защо пиша и умувам над всичко това? Предполагам, че искам да разбера защо нещо толкова нелепо ме кара да се плаша, страдам, смея и онемявам едновременно. Превръщаме ли нещо несъществено в страх, който ще е закодиран в нас за поколения напред (както при мен), или просто търсим нова тръпка? Пълно е с примери на хора, които се боят от необясними неща. Да се страхуваш от тъмното, е донякъде разбираемо, но да се плашиш от маслини? (проверете го в google, ще се напикаете от смях). Някак си този „нов“ страх от клоуни ми се струва абсолютно безумен и едновременно не чак толкова. Наистина ли щастливият (или тъжен) клоун ще бъде нашата нова фобия и не е ли всъщност парадоксално това? Страхуваме се от нещо, което би е трябвало да ни радва...
Най-вероятно изкуството ще намери отговор.
Четящият човек, а впрочем и пишещият, от време на време има нужда да излезе навън в света. Дали за да се покаже колко е изискан и уникален, дали за да си набави малко витамин D, дали защото е бил изгонен от вкъщи или просто, за да се разнообрази. Има такива места, които сами ни предразполагат към литература и нейното създаване. Нещо като „спокойствие в хаоса“. Сигурен съм, че някои ме разбират, а други се питат: „За какво говори този ненормалник?“. Фактите са следните – човекът е социално същество и понякога нещо лично и иначе уединено, като писане или четене, може или ТРЯБВА да се случва около други хора. Литературата и алкохолът са като опиянено влюбени родители в токсична връзка, които никога не са сключили брак, но все пак отрочето им е гениално, а барът е тяхното семейно гнездо/огнище/убежище. В този ред на мисли, реших да представя моя избор за 5 такива места в центъра на София (тъй като все пак това е меката за такива занятия на този град). Не приемайте съветите ми „присърце“ и се извинявам, ако съм пропуснал някой друг достоен кандидат – следващия път ще се реванширам! Имайте предвид и че говорим за „светлата“ страна на денонощието, защото никое от тези места не би било подходящо за поставената задача, ако отидете вечер. Без повече обяснения, да преминем към статията (пиша я в един от тези барове):
прочети още
Здрава Каменова е жена с множество таланти – завършила е актьорско майсторство за куклен театър, но по-голямата част от живота си прекарва в писане на пиеси и сценарии. „Дълго време не играех на сцена, но от 6 години се върнах много ударно и все повече съм актриса, все по-малко пишещ човек“, споделя тя, но отказва да остави писането зад гърба си. Наскоро Здрава стана част от семейството „Мусагена“ със „Смешна поща“, първата ѝ книга с кратки комични фрагменти, вдъхновени от от рубриката „Пощата на Здрава“, покорила телевизионния ефир. Съветите ѝ за кариерата, любовта, децата и домакинството може и да не са приложими в истинския живот, но със сигурност ни помагат да посрещнем трудностите във всекидневието си с усмивка. На едни и същи неща ли се смеят децата и техните родители, какво е мястото на социалните мрежи в изкуството днес и кои са предизвикателствата, пред които се изправят актьорите, когато са на сцена? Отговори на тези и още много въпроси откриваме в следващите редове.
прочети още
Ако трябва да я опишем с една дума, това е „магьосница“. Изучава медицина, автор е на любовен роман, поддържа успешен Bookstagram профил, в който споделя мнението си за прочетени книги, а едно от многобройните ѝ хобита е да гледа в захлас Formula 1. Няма как да не се съгласиш с нас – да събереш всички тези разнородни дейности в едно денонощие е истинска магия! Затова бяхме абсолютно сигурни, че едно интервю за скромното ни блог местенце няма да ѝ се опре. За любовта към литературата, личните будители и неустоимите неща в живота говорим с Кремена Йорданова – автор на „Диагноза неустоим“.
прочети още
Здравей, очаквахме те с нетърпение! Не, не си закъснял, не се притеснявай. Настани се удобно в нашето уютно блог пространство. Сигурно вече се чудиш защо те повикахме. Истината е, че искаме да ти разкажем просто една приказка за просто книга. В нея герои са Дигиталните ни поети, Instagram, TikTok, стихосбирките на „Мусагена“... и най-главният – ти, нашият читател. Готов ли си?
прочети още
Поезията и изобразителното изкуство заживяха щастливо заедно в един от най-новите квартали на „Мусагена“ – купиха си уютен апартамент в ж.к. "Books and Art", обзаведоха го с някои от най-изкусните картини и най-въздействащите стихове. Между другото, ни помолиха да ти предадем, че те канят на гости. Ако още не си сигурен, че искаш да се отбиеш при влюбената двойка, нека ти разкажем малко повече.
прочети още
На вниманието на новото арт поколение и всички творчески личности!!! Бързо-бързо призовавай музите, запретвай талантливите си ръкави и цяло лято създавай красоти, защото MUSAGENA NEW VIBES FEST се завръща за третото си (късметлийско) издание!
прочети още
Познаваме го от „На кафе“ и „Hell’s Kitchen“, работил е при прочутия Гордън Рамзи, а през свободното си време споделя неустоими рецепти и ценни съвети пред своите 83.4 хиляди последователи в Инстаграм. Какви обаче са негативните страни на социалните мрежи, защо фитнесът върви ръка за ръка с контролираното хранене и с кое ястие можеш да кажеш „обичам те“ без думи? Оставяме отговорите на тези въпроси на шеф Никола.
прочети още
Читателите му го определят като „българския Буковски“, а стихотворенията му събират стотици харесвания в социалните мрежи. Книгите му „Под черните ми криле“ и „Единствено ураганите могат да ми съчувстват“ се превърнаха в български TikTok сензации за отрицателно време, а някои от видеата за тях имат над 45 000 гледания. Но какво в действителност се крие зад визията му на „лошо момче“ и дали любовта наистина си отива, ще научим от самия Димитър Мавров.
прочети още
